Изабела Уенц е от онези хора, които променят нагласата към здравето като постоянна част от живота ни. Нейното отношение към автоимунното заболяване Хашимото е колкото професионално, изградено на базата на знания и информация, толкова и лично – изпитано през годините чрез различни методи и медикаменти за отстраняването му. Работата ѝ с хора с увреждания я кара да оцени здравето си, но същевременно съчувствието ѝ я води до това да омаловажава собственото си страдание. Липсата на видими белези, обриви или превръзки карат не само заобикалящите я хора, но и нея самата да мисли, че не изпитва болка.

„Е, просто остарявате…“ е „диагнозата“, която получава след един от многобройните си прегледи. Мисълта, че е едва на 26 години обаче пробужда сетивата ѝ да търсят отговорите на въпроси, които си задава всеки ден: защо съм в постоянна депресия; защо изпитвам хронична умора; защо губя паметта си; защо косата ми капе, а кожата ми е суха? Всички тези въпросителни в съзнанието й я карат да поеме по трудния път, вместо да се откаже:

„Не вярвам в догмите. Смятам, че те са опасни. Реших, че ако ще съм човек с Хашимото, тогава ще бъда възможно най-здравият човек с Хашимото.“

Тиреоидит на Хашимото – Първопричината“ е мост между конвенционалната медицина и натуропатията. Това означава, че някои от читателите намират в нея повече, отколкото се нуждаят, а други – по-малко от достатъчното. За се достигане до първопричината на проблема, често се налага да се действа в значителна степен на принципа „проба-грешка“. Промяната в здравето се появява само в резултат на постоянни усилия; тя започва, когато осъзнаем, че миналото ни не определя бъдещето ни.

Бъдете бунтовник, а не воин – да си воин, предполага постоянна война. В края на краищата вие познавате себе си най-добре, вие сте този, който живее в тялото ви и чува дискретните му послания – никой друг всъщност не говори неговия език.“

 

Из „Тиреоидит на Хашимото – Първопричината“ ,  глава I „Историята на моя успех с хашимото – и как да постигнете такъв сами“

Когато бях диагностицирана с хашимото през 2009 г., работех като консултант фармацевт в една агенция за управление на случаи в Южна Калифорния. Агенцията се беше посветила на това да помага на хора с увреждания да водят възможно най-пълноценен и задоволителен живот. Аз бях част от екип, който включваше лекари, медицински сестри, психолози, социални работници и често или психиатър. Ролята на екипа ни беше да разбере дали има скрити медицински, ситуационни, поведенчески, фармакологични или психологически фактори, които допринасят за здравните проблеми на клиентите ни. Поради уврежданията си повечето клиенти не можеха да обяснят ясно какво се случва с тях, затова често единственият начин да разберем, че ги боли, беше по това, че ставаха агресивни, избухваха гласно или отказваха да сътрудничат.

Макар официалната ми длъжност да беше консултант фармацевт, всъщност чувствах, че най-важната част от работата ми е да помогна в защитата на хора с увреждания, които не могат да изразят гласно здравословните си проблеми. Стараех се да се уверя, че те получават възможно най-много ползи от приеманите медикаменти, че не са свръхмедикирани, че имат достъп до лекарства, които биха могли да им помогнат, и че им се осигурява правилната грижа, която заслужават. Обичах работата си и всяка сутрин започвах работния ден с вълнение.

Защитата на други, които страдат в мълчание, беше изпълнила целта ми да помагам на хората, но и аз, подобно на моите клиенти,страдах по свой собствен начин. Имах неудобни проблеми, които не исках да споделя с никого в живота си: киселинен рефлукс, който се проявяваше с хронична кашлица във възможно най-неподходящите моменти (по време на срещи с клиенти, презентации и т.н.), синдром на раздразненото дебело черво, който беше превърнал тоалетната в мой „втори офис“, ужасна тревожност, която ме караше да се обливам в студена пот, когато беше мой ред да говоря на срещите на екипа и да скачам от стола си всеки път, когато някой почукаше на вратата на кабинета ми, постоянни крампи на краката и мускулни болки. На всичкото отгоре имах и карпалнотунелен синдром и на двете ръце, като болката се разпростираше чак нагоре към раменете и беше толкова силна, че трябваше да нося шини, за да мога да изпълнявам работните си задължения и в крайна сметка стигнах дотам да използвам софтуер, за да диктувам всичките си имейли и доклади.

Когато навърших 27 години, почти десет години бях живяла със симптомите си, които се влошаваха прогресивно. Това, което беше започнало като дребни неудобства, които идваха и си отиваха с минимален ефект върху ежедневието ми, вече променяше живота ми. Бях се отказала от лекарите – повечето от тях ми казваха, че съм или депресирана, под стрес, или страдам от синдрома на раздразненото дебело черво и трябва да се науча да живея със симптомите, които изпитвам. Други твърдяха, че всички симптоми са плод на въображението ми. Знаех, че не съм в депресия, но разбирах, че може би е време да приема, че синдромът на раздразненото дебело черво, хроничната умора, загубата на памет и другите мистериозни състояния са просто част от съдбата ми. Спрях да търся помощ и страдах мълчаливо.

Тогава нещата много се влошиха. Започнах да получавам панически атаки. Съпругът ми излизаше да потича и ако минеха повече от 15 минути, се качвах в колата си и тръгвах да го търся, боейки се, че е претърпял злополука или, дори по-лошо, че е срещнал друга жена и е избягал с нея! Разбира се, знаех, че не разсъждавам трезво, но не можех да не изпадам в паника. Косата ми загуби блясъка си и започна да пада на кичури (това беше много трудно за жена зодия лъв, която обичаше да проверява гривата си всеки път, когато минеше покрай огледало). Кожата ми започна да изглежда наистина суха и се появиха бръчки и подпухнали очи, а лицето ми изглеждаше подуто. Още нямах 30 години и се очакваше да съм в разцвета на силите си, а аз се чувствах стара и уморена. Изглеждаше, че съм развила алергия към всичко, а хроничната ми кашлица ме будеше нощем и ме подлудяваше. Трябваше да нося шините за карпалнотунелния си синдром 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата и напълно да се откажа от йогата – любимото ми хоби. Наложи се да намаля разглеждането на случаи на клиенти, което изискваше много писане и документация. Това винаги е била любимата ми част от работата, защото можех да се срещна с клиентите очи в очи и да направя задълбочена оценка на здравните им нужди.

В крайна сметка ми омръзна. Бях младоженка, а имах чувството, че здравето и животът ми се разпадат. Съпругът ми и роднините му се чудеха защо изглежда, че състоянието ми се влошава. Хроничната ми кашлица ме побъркваше. Спомням си, че споделих на колега: „Почти съм готова да си отрежа главата, ако това ще спре кашлицата“. Започнах отчаяно да търся отговори.

Най-после диагноза

В крайна сметка научих, че страдам от автоимунното заболяване тиреоидит на Хашимото, което беше довело до субклиничен хипотиреоидизъм, известен още като лека недостатъчност на щитовидната жлеза. Най-сетне имах причина за косопада, емоционалната нестабилност, тревожността, умората и повечето от другите ми симптоми. Част от мен изпитваше облекчение, че вече имам диагноза, но бях и много разочарована. Бях млад професионалист в сферата на здравеопазването, с всички сили се стараех да живея здравословно, а тялото ми ме предаваше. В края на краищата според конвенционалното медицинско познание атаката спрямо тялото ми идваше от самото него, а не от някакъв мистериозен микроб, и за спирането ѝ не можеше да се направи нищо. Първите седмици бяха изпълнени със скръб. Плаках пред съпруга си, мама и най-добрата си приятелка, изразявайки тревогата си, че никога няма да се почувствам по-добре, няма да мога да имам деца или да се почувствам хубава отново (бях загубила над една трета от косата си и в крайна сметка я изрусих и подстригах късо, за да скрия плешивите петна, но те пак ми се струваха много забележими). Но един ден се събудих и се сетих за клиентите си. Ако те можеха да са щастливи с всичките си ограничения и да не се предават, значи и аз можех да направя същото. Реших, че ако ще съм човек с хашимото, тогава ще бъда възможно най-здравият човек с хашимото.

Преди да търсите лекар, който да ви помогне, запитайте се: „Какво мога да направя, за да си помогна?“. В края на краищата вие познавате себе си най-добре, вие сте този, който живее в тялото ви и чува дискретните му послания – никой друг всъщност не говори неговия език. Единствено вие притежавате силата да промените начина си на хранене, да приемате хранителни добавки, да си пиете лекарствата, да си почивате, когато сте уморени, и да търсите помощ и подкрепа, когато имате нужда от такива. И вие сте тези, които ще приемат предлаганите от мен в тази книга насоки и ще започнат да ги следват (или не).

Не вярвам в догмите. Смятам, че те са опасни. Всъщност често казвам на клиентите си да не се превръщат в мъченици на една-единствена лечебна философия. Според моят опит интегративният и фокусиран върху пациента подход към лечението обикновено е най-ефективен (освен това е най-щадящ и не удължава страданията на човека излишно). Това означава винаги да поставяте под въпрос лекар, който твърди, че съществува само един начин за подобряване на състоянието ви, независимо дали това е „само лекарства“, „само диета“, или „само хранителни добавки“. Истината е, че няма само един начин да се помогне на всеки човек да се почувства по-добре и да възстанови здравето си. Всеки човек е различен и може да има нужда от различни интервенции в своето пътуване.

Книгата „Тиреоидит на Хашимото: промени в начина на живот за откриване и отстраняване на първопричината“ може да закупите тук.