Травмата – предизвикателство, но и възможност за растеж

travmata

Травмата може да повлияе силно върху начина, по който се храним, движим и живеем. Затова и по-доброто ѝ разбиране е от изключително значение, за да се радваме на спокоен и балансиран живот. То може да помогне да променим ежедневието си и да се справим с трудностите, които ни възпрепятстват да се храним, тренираме и функционираме така, както знаем, че трябва, и както желаем.

Случва ли ти се, когато дойде време за хранене, сякаш да напускаш тялото си и да се чувстваш напълно откъснат от него?
Или може би по време на тренировка изведнъж, от нищото, усещаш, че нямаш повече психически ресурс и просто искаш да зарежеш всичко?
Или пък да побеснееш неоснователно, когато някой твой близък ти направи, на пръв поглед съвсем безобидна, забележка, свързана с храненето, като например: „Не ядеш ли много бързо?“.
Често ли изпадаш в паника, ако не успееш да планираш менюто си и нямаш нищо подходящо за хапване?
Парализираш ли се от безсилие всеки път, когато трябва да избереш какво да ядеш на някое парти, така че да не напълнееш и да не провалиш всичките си усилия за здравословно хранене и поддържане на добро тегло?
Може и да си от онези хора, които, колкото и да се опитват, не могат да се справят с пристъпите на непреодолимо желание за храна, с преяждането, със самоналожените свръхрестрикции, с пречистването – с две думи, с прибягването до най-различни болезнени поведения за самонаказание, самоограничение и компенсиране на това, което преживяваш като провал и прегрешение в храненето и тренировките.

Неправилно сме свикнали да смятаме, че всичко е въпрос на воля. Понякога зад подобни проблеми и поведенчески прояви се крие травма с най-различен произход:

Болезнено детство с насилници или отсъстващи и емоционално неналични възрастни.
Сексуално насилие.
Емоционално пренебрежение.
Злоупотреба с вещества.
Военна служба.
Преместване със затруднена адаптация.
Спонтанни аборти.
Природни бедствия.
Скръб и загуба.
Расизъм, хомофобия, бедност, сексизъм, аблеизъм, трансфобия, страх от напълняване.
Живот в несигурни райони и общности.
Липса на власт и ресурси.
Насилие, малтретиране и тормоз (емоционални и/или физически ) от хората, които трябва да ни защитават – партньори, полиция, работодатели, преподаватели, здравни системи, правителство.
Икономическа несигурност. Глобална пандемия.

Нищо чудно, че много от нас изпитват трудности при управлението на храненето, упражненията и грижата за себе си. Все повече фитнес и здравни специалисти прилагат холистичен подход, изхождайки от разбирането, че отношенията ни с нашето тяло, храната и храненето са пряко свързани с преживяването ни на травма.

Забележителното обаче е, че даже и нашият случай да е такъв, все пак все още имаме капацитета да променяме обстоятелствата и да процъфтяваме.

Тази статия има за цел да даде различна гледна точка и възможност да разгледаме някои свои затруднения и неуспехи в контекста на травматичния отпечатък, който носим. Тя няма да реши всичките ни проблеми, но ще ни насочи към подходящи прозрения, инструменти и подкрепа, ако се борим с травма.

Всички знаем, че доброто хранене и физическата активност са ключови за поддържането на добро физическо и психическо здраве. И все пак те изискват усилия, особено в нашето заето ежедневие, и предполагат планиране, организация, вземане на решения и правене на избори, а също понякога лишения и компромиси. Налагат да отделим време и финансови средства, с които може да не разполагаме. Затова и когато сме стресирани, претоварени и изтощени, старанието да се храним добре и да ходим на фитнес, може да се усеща просто като още един ангажимент, още едно нещо, което ни стресира, натоварва и изтощава.

Тази статия е за храненето и упражненията. Но е и за нещо повече от тях. Тя е за това да застанем зад себе си, да се погрижим за себе си така, както бихме се погрижили за човек, станал жертва на насилие, малтретиране и несправедливост.

Травмата

Не е важно само какво ядем. За да сме здрави, трябва да обърнем внимание на всеки един аспект на така нареченото „дълбоко здраве“ – физически, емоционален, ментален, екологичен, релационен и екзистенциален. А травмата може да има отрицателни и дълготрайни ефекти върху всяка от тези области, което, понякога без да знаем, ни затруднява да постигаме значителен напредък в подобряването и поддържането на своето здраве и физическа форма.

Не всеки човек има капацитета да се справи сам със своите травматични преживявания. Но разбирането на травмата като фактор, определящ поведението ни и изборите, които правим, може, от една страна, да ни направи много по-любящи, милостиви и благоразположени към себе си, а от друга, да ни насочи към търсенето на помощ от съответните специалисти (а не само към диетолог и фитнес инструктор, ако искаме да оптимизираме теглото си и да подобрим здравето си).

Разбирането как се проявява травмата, може да помогне да си обясним защо често правим озадачаващи или очевидно безполезни неща, като например преяждаме или не се движим, като също така отчаяно искаме да отслабнем или да бъдем по-здрави. Или защо напълно загърбваме себе си и пренебрегваме собственото си здраве и благополучие, като същевременно намираме ресурс постоянно да се грижим за всички останали. Или пък да осъзнаем, че на подсъзнателно ниво не смятаме себе си за достатъчно важни и ценни, за да отделяме пълноценно време за лична грижа и внимание. А може би чувстваме някаква вина и затова несъзнателно живеем в постоянен режим на саморазрушение и самонаказание.

Да сме наясно с травмата, може да ни помогне:

да разберем по-добре собственото си поведение и това, което ни ръководи в нашите действия и при взимането на решения и правенето на избори;
да се овластим и да получим повече контрол над живота си;
да се справим с чувството на вина и усещането за безизходица не само по отношение на теглото, храненето и тренировките;
да изградим по-ефективни и конструктивни отношения с тялото си;
да възстановим нарушената връзка с тялото си и да изцелим повредените механизми в неговото функциониране;
да разберем защо се държим „ирационално“, при все че наистина искаме да изглеждаме добре и да сме здрави;
да намерим стратегии, които ще ни помогнат да изградим дългосрочни навици за добра лична грижа;
да установим кои са тригърите, които ни вкарват в дисфункционални модели на хранене и поведение, и да съумеем да се справим със зависимостта си от тях;
да осъзнаем, че се нуждаем от допълнителна помощ и подкрепа и да се обърнем към съответния специалист, който да ни помогне да се справим с последиците от травмата;
да се радваме на по-добро здраве, по-оптимално тегло, повече лекота, смисъл и радост в ежедневието си.

Какво представлява травмата?

Травмата е всичко, което надхвърля съществуващите ни ресурси и способност да се справим.

По какво се различава травмата от стреса?

Когато изпитваме стрес от какъвто и да е вид, тялото ни навлиза във фаза на алармиране. В нормална ситуация ние в крайна сметка се възстановяваме и се връщаме към състоянието си от преди стресовото въздействие и реакция, а може би и дори излизаме по-силни и по-устойчиви.

Но при травмата ние преживяваме въздействието на стресора толкова интензивно, че не сме в състояние да преминем през всички стъпки, от които се нуждаем, за да се възстановим. В крайна сметка се оказваме по-зле от мястото, където сме започнали.

Травматично събитие влияе отрицателно върху способността ни за справяне със стреса с течение на времето.

Причиняващите травма стресори могат да идват от много различни области на живота ни.

Има различни видове стрес, включително културен, ментален, физически, социален, свързан със средата, психо-духовен, финансов, емоционален.

МРЕЖА НА СТРЕСА

ФИНАНСОВ

Невъзможност за плащане на сметки
Финансова несигурност
Несигурна работа

ЕМОЦИОНАЛЕН

Негодувание
Гняв
Безпокойство
Депресия
Скръб
Вина

ПСИХО-ДУХОВЕН

Липса на смисъл
Безнадеждност
Отчаяние

СВЪРЗАН С ОКОЛНАТА СРЕДА

Шум
Струпване на хора
Замърсяване на въздуха
Природни бетствия
Престъпност

СОЦИАЛЕН

Насилствени отношения
Конфликти с колеги
Спорове със съседите
Изолация и отхвърляне
Проблеми в брака

ФИЗИЧЕСКИ

Претрениране
Недостиг на хранителни вещества
Хранителни алергии/непоносимост
Екстремни диети
Дехидратация

КУЛТУРЕН

Неговорене на езика на страната
Непознаване на обичаите на страната
Невписване в работната среда

МЕНТАЛЕН

Психическа мъгла
Липса на фокус
Забравяне
Нерешителност

Травмите са с различна степен на тежест, но всяка от тях може да повлияе на нашето здраве и благополучие и на способността ни да се грижим за себе си.

Травма в главно Т (голяма травма)

Повечето хора свързват думата „травма“ със събития като сексуално насилие, живот или служба във военна зона, физическо насилие или претърпяване в автомобилна катастрофа. Тъй като подобни преживявания могат да са изключително увреждащи и обективно ужасни, психолозите ги наричат голяма травма. Обикновено хората знаят дали са преживели този тип травма, въпреки че може да не са наясно с далечните последици от нея.

Травма с малко Т (малка травма)

Друг път травматичните събития може да изглеждат обективно като „нищо страшно“, но те все пак да оставят траен и силен отпечатък. Малката травма се отнася до по-разпространените унижения, несигурности, наранявания и удари от живота.

Преживяването може да е нещо „незначително“, което се случва в момент на уязвимост, като родител, който е до голяма степен неналичен през тийнейджърските ни години. Или може да е нещо дълбоко несправедливо или пораждащо гняв, което се случва отново и отново, като системен расизъм или хомофобия.

Малката травма също може да има трайни последици. Много хора преживяват такъв вид травма, без изобщо да го разпознават като „травма“.

Колективна травма

Можем също да преживеем травма като група. Колективната травма е психологически ефект, който дестабилизира основата на едно общество или група.

Бомбардировки, природни бедствия, войни, глад и пандемии са очевидни примери за събития, които могат да доведат до колективна травма.

Колективната травма може да дойде и от насилие, малтретиране и унижения, извършени срещу определена група. Това може да се случва кумулативно във времето. Например налагането на колониализма и интернатните училища на коренното население в много страни като Канада, САЩ и Австралия има траен ефект върху поколенията.

Хората, преживяващи колапса на политически режим или в общо състояние на повишено осъзнаване на насилие – например във военни условия, при които те виждат оръжия всеки ден – също страдат от колективна травма.

(Хората може да преживяват този тип травма малко по-различно от индивидуалната травма. Въпреки че може да се усеща като по-малко лична, травмата си е травма.)

Важно е да се знаем, че не е нужно да преживеем травма директно, за да бъдем засегнати.

Например:

Родителите може да се почувстват травматизирани след стрелба в училище, дори ако детето им не учи в училището, където е станала стрелбата.
Хората, които са живи през 2020 година, може да не са преживели робство директно, но социалните белези от него са все още „живи“ и се усещат.

Този тип травма може да оставя своя отпечатък в нашите колективни спомени поколения наред. И значението, което имат за нас тези спомени, често продължава да оформя обществото.

Междупоколенческа (трансгенерационна) травма

Травмата може да се предава в семейството по много начини.

Първо, ако някой е преживял травма, поведението му спрямо детето му може да се влияе от това. Родител или лице, което се грижи за дете, може да повтори преживяното от него травматизиращото поведение, поддържайки цикъла и предавайки го по веригата.

Или човек може да е така зациклил в собствените си механизми за справяне – като злоупотреба с алкохол – че да не е в състояние да осигури на детето си материална и емоционална подкрепа.

Мнозина споделят, че първите им проблеми с храната са се появили в ранните години от живота им, когато са се чувствали уплашени, сами, малки, ядосани или по друг начин обезпокоени и разтревожени от това, което се случва в семейството им.

Второ, ефектите от травмата могат да бъдат предадени чрез това, което е известно като трансгенерационна епигенетика. Травмата всъщност може да промени нашето ДНК и да повлияе върху експресията на гените ни. Например травматизираните жени могат да раждат бебета, които са епигенетично (т.е. биологично) предразположени към психически или физически здравословни предизвикателства, повишено възпаление и/или по-хронични заболявания.

Най-известният пример е от изследване на потомци на оцелели от Холокоста, което показва промени в гените както при родителите, така и при децата. Други изследвания свързват наследството от робството с повишен риск от инсулт при афро-американските популации, живеещи в югоизточната част на САЩ. Подобни ефекти са наблюдавани при други маргинализирани популации (и при изследвания върху животни), но връзките предстои да се изясняват в тази нововъзникваща област на научни изследвания на травмата.

Травмата не се основава на факти, а на възприятие и реакция.

Субективното преживяване на дадено събитие или ситуация определя дали то е било травматично, независимо колко голямо или маловажно изглежда.

Да кажем, че Мария и Иван са се изгорили на гореща печка, когато са били деца. Никой от тях не си спомня това кой знае колко добре, но и двамата са имали подобно преживяване: майка им е откачила от страх и те е трябвало да отидат в болницата, за да се лекува изгарянето.

За Мария преживяването не е било така травматично. Тя е била разстроена и уплашена в момента, но в следващите дни се е възстановила. Това събитие не е оставило по-голям отпечатък върху нея, отколкото, да кажем, едно обикновено падане с ожулване на коляното на детската площадка.

За Иван преживяването е било травмиращо. Той вече се е чувствал уязвим заради липсващия му баща и заради това, че майка му винаги е много стресирана и работи извънредно, за да свързва двата края. Въпреки че почти не мисли за него сега, изгарянето е оставило психическа следа.

Сега, като възрастен, Иван е предпазлив към готвенето. Избягва да бъде близо до печки и котлони. Изпитва силна тревожност, която не може да си обясни. Не разбира причините за тези свои преживявания. Избягва да помага на жена си с готвенето, като винаги старателно намира някакво извинение за това – няма време, не се оправя с фурната или нещо такова.

Но това, което е направило преживяването му травматично, е контекстът – а не самото изгаряне. Когато живеем в режим на оцеляване, постоянно сме в състояние „бий се или бягай“, ние нямаме достатъчно ресурс и подкрепа да се справяме с живота, особено ако сме деца и около нас няма сигурност и стабилност, нито възрастен, който да ни подкрепи адекватно. Затова и на пръв поглед не толкова страшни събития се преживяват травматично и оставят дълготраен отпечатък.

Травмата вероятно е по-разпространена, отколкото показват данните.

Ето какво знаем: около 60% от мъжете и 50% от жените са преживели поне една значителна травма в живота си.

Жените са по-склонни да преживеят сексуално насилие и малтретиране на деца, докато мъжете са по-склонни да са жертва на физическо нападение, бойни действия, инциденти и бедствия. При мъжете също е по-вероятно да станат свидетели на смърт или нараняване.

Привилегията и властта са защитни.

Хората от маргинализирани групи – като хора от расови малцинствени групи, имигранти и бежанци, хора, живеещи в бедност, и т.н. – са много по-склонни да преживеят травма.

Но много хора, преживели голяма травма, не съобщават за това. И със сигурност повечето хора, които са претърпели малка травма, не го правят. Какво биха казали те?

„Бих искал да съобщя, че мой колега е расист или сексист.“
„Бих искал да съобщя, че майка ми е била емоционално недостъпна за мен по време на решаващ момент от моето развитие.“
„Искам да съобщя, че излизам само когато е светло, за да не ме тормозят.“
„Бих искал да съобщя за силен, вътрешно смазващ ме прилив на срам от нещо, казано от някого, въпреки че той дори не говореше с мен или за мен.“

Възпаление на срама

За много хора такива събития са от типа „просто така стоят нещата“, такъв е животът“. Както известната феминистка Глория Щайнем казва за сексуалния тормоз и насилие през 60-те и 70-те години на миналия век, „дори нямахме дума за това. Нарекохме го „живот“.“

Травмата засяга начина, по който се храним, движим и живеем.

Въпреки че травмата се проявява по различен начин при различните хора, има някои общи модели:

Травмата променя мозъка ни.

Често травмата засяга начина, по който човек се държи, определя себе си и общува с другите:

Например някои хора се затрудняват да идентифицират емоциите, нуждите и/или физическите си усещания. Когато бива попитан: „Как разбираш, че си гладен?“ или „Боли ли те?“, или „Как се чувстваш?“, такъв човек може да каже, че не е сигурен.

Немалко такива хора имат бели петна в паметта. Ако попитаме: „Каква беше храната, която ядеше като малък?“ или „Кога вечеряхте в детството ти?“, те може да не си спомнят. Те „забравят неща“, като какво са яли вчера или че имат уговорка за фитнес с инструктор.

Те често забиват, зациклят или са вътрешно парализирани. „Реакцията на замръзване“ ни обездвижва и ни възпрепятства да действаме. Хора с такъв проблем могат да кажат, че се чувстват неспособни да действат, избягват нещата и/или се чувстват безсилни. „Не знам какво се случи – в един момент просто открих, че ям, без да се усетя…“

Тяхната история за себе си е дълбоко негативна.

„Мразя себе си. Аз съм провал. Обречен съм. Не мога да направя нищо както трябва.” Трудно им е да си представят, че нещо може да бъде различно или по-добро.

Имат по-голяма реакция от очакваното, тоест свръхреагират, непропорционално на стимула за реакцията им. Привидно обикновени разговори и реплики предизвикват реакция на битка/бягство/замразяване. Може би се случва и при теб? Разговаряш със специалист или разбиращ близък или познат за храненето ти и той ти предлага да пробваш да включиш повече протеини в закуската си, при което ти реагираш по някой от следните начини:

ядосваш се и избухва (реакция „бий се“);
сменяш темата (реакция „бягай“);
затваряш се, притихваш или напълно се изключваш от разговора (реакция „замръзни“).

Защо протоколът за трансформация на надбъбречните жлези е различен, а толкова полезен

Много често не си даваме сметка за своето поведени и реакции. Но като го осъзнаем и видим отстрани, може да сме шокирани от това, което изглежда като прекомерна реакция. Но то всъщност е дълбоко вкоренена човешка реакция на страха, несигурността и опасността.

Друг вариант е винаги да се показваме съгласни с всичко, което ни предлагат, и никога да не изразяваме собствено мнение или позиция. В крайна сметка обаче и никога да не изпълняваме даже и най-смислените съвети. А да се съгласяваме просто защото така ни се струва по-лесно, по-безболезнено и по-безопасно за нас, отколкото да обясняваме защо нещо няма да работи за нас или да се противопоставяме и конфронтирате с другите, рискувайки да загубим тяхното благоразположение и да попаднем в конфликт. Това се нарича „угодничене“ и е също тип реакция на стреса. Често тя се заучава и използва от жертвите на насилие: правейки се на възможно най-невидими, приветливи и приятни, те се опитват да се предпазят от по-нататъшна травма.

Посттравматично стресово разстройство: по-задълбочен поглед

Понякога травматичните събития водят до посттравматично стресово разстройство, или ПТСР. Не знаем точно защо, но ПТСР е най-вероятно да се прояви при жени, военни ветерани и хора, които вече имат една или повече травми в миналото си.

ПТСР се проявява по няколко начина:

Може да дезорганизира усещането ни за време, място и пространство.

Това влияе върху начина, по който си спомняме травматичното преживяване – често ни кара да се чувстваме така, сякаш събитието се случва в момента – и предизвиква поредица от психологически и физиологични реакции, като дисоциация, паника и влизане в режим борба/бягство/замръзване.

Влияе върху това колко добре можем да реинтегрираме травматичното събитие.

Когато се случи нещо ужасно, ние може да се дезинтегрираме, тоест да се разпаднем. За да се излекуваме, трябва да „реинтегрираме“ преживяването в живота си и да го приемем, преработим и осмислим.

При посттравматичното стресово разстройство тази реинтеграция никога не се случва. Жертвите остават с постоянна, дългогодишна когнитивна, неврологична, психо-емоционална дезорганизация, която не може да се разреши без лечение.

Травмата променя нашето физическо здраве.

Хората с травма могат да се борят с физически проблеми, включително:

Хормонални проблеми

Когато HPA оста е хиперактивирана, половите хормони, кортизолът и дори мозъчните невротрансмитери могат да не функционират оптимално. Тялото или е постоянно в стресов режим, или просто се изключва на моменти, за да може да продължи да функционира и да оцелее.

Повишено възпаление, наблюдавано чрез биомаркери като С-реактивен протеин и възпалителни цитокини, вероятно поради свръхактивираната HPA ос.

Как хроничния стрес и повишения кортизол водят до хормонален дисбаланс

Поради тази причина травмата в детството може да е свързана с по-висок риск от здравословни проблеми като сърдечни заболявания, рак, чернодробни болести и други.

Хората с травма също може да страдат повече от хронични заболявания, особено автоимунни заболявания като ревматоиден артрит, хашимото, псориазис, хронична умора, възпалително заболяване на червата и алергии.

Необяснима болка, особено дълготрайна, силна и пречеща на нормалното функциониране в ежедневието, за която не се установява и не изглежда да има причина.

Възможно е прегледите и изследванията, включително с рентген, ядрено-магнитен резонанс и компютърна томография, да не показват следи от болест или нараняване, но болката, ограничението и физическото неразположение да са налице.

Интересното е, че кумулативният ефект от стреса, дисфункцията на HPA оста, хормоните и възпалението може действително да увеличи усещането за болка. Неслучайно всичко ни изглежда много по-болезнено, когато сме под стрес – това е причината.

Стресирани и с болка: ефектът на Бор и болката

Когато сме физически стресирани – като например по време на интензивна тренировка – ние сме склонни да вдишваме бързо и силно. Нашите издишвания също стават по-бързи. Това премахва въглеродния диоксид (CO2) от кръвния поток. То е важна телесна реакция, която помага на тялото да изхвърли отпадъчните продукти, генерирани от упражненията, и ни позволява да доставяме свеж кислород до мускулите си.

Тази динамична връзка между CO2 в кръвта и концентрацията на кислород в нея е известна като ефект на Бор.

Но ако седим неподвижно и се случи нещо стресиращо, може да изпитаме същата промяна в дишането си – дълбоки вдишвания, кратки издишвания. (Представете си човек, който хипервентилира по време на паническа атака.)

Тъй като седим неподвижно, няма повишена нужда от кислород в мускулите ни. Ако това се случва често с течение на времето, може да възникне следната последователност от събития:

Ще имаме намален CO2 в кръвта си.
Намаленият CO2 в кръвта ни в крайна сметка намалява количеството кислород в мускулите ни.
Това променя начина, по който произвеждаме аденозин трифосфат (АТФ), който мускулите използват за енергия.
Промените в производството на АТФ променят начина, по който мускулите се свиват и отпускат, увеличавайки основното напрежение.
Тъй като мускулите ни не могат да се отпуснат напълно, може да изпитваме хронично стягане.

Това стягане е особено често срещано в постуралните мускули, като тези в долната част на гърба, врата и раменете. Така че, в допълнение към повишеното усещане за болка, хората, които се борят с травма, също могат да изпитват болка поради хронично стягане на мускулите.

Добрата новина?

Стягането, причинено от дисфункционални модели на дишане, може да бъде облекчено отчасти, като се научите да дишате по-ефективно. По-специално, практикуването на по-дълги издишвания може да бъде много полезно за доставяне на повече кислород до мускулите, което им помага да се отпуснат.

5 дихателни упражнения за облекчаване на стреса

Травмата може да промени навиците ни за хранене, движение и тренировки.

Когато хората не успяват да коригират поведението си по отношение на храната и фитнеса в продължение на години или десетилетия, особено във връзка със затлъстяване или модели на неправилно хранене, има доста голяма вероятност да им се е случило нещо травмиращо. И дори не е нужно да е нещо „голямо“.

Хората с история на травма може да:

Преяждат и/или да имат епизоди на компулсивно хранене. Бягството в преяждане и/или компулсивно хранене може да изключи света за известно време.
Компенсират, след като почувстват, че са преяли. Те могат да се прочистват или да прекаляват с упражненията, или да гладуват и да правят продължителни фастове, или да се хранят твърде ограничаващо откъм калории и нутриенти. Ендорфините, освободени при наказателна тренировка или от преяждане и пречистване, могат да имат временен ефект, подобен на приема на наркотици.
Контролират и ограничават храненето си. Всъщност те могат да редуват между това поведение с пълната загуба на контрол.
Измислят и следват строги „правила“ със сурови последствия. Като „Трябва да тренирам два часа на ден, иначе съм мързелив морж“ или „Ако изям това парче торта, утре не трябва да ям нищо“.
Правят неща, които изглеждат объркващи или противоречиви. Като минаване на диета сутрин и преяждане вечер. Или да държат провокиращи ги към преяждане храни наоколо, за да се „изпитат“, въпреки че често се „провалят“.
„Да се изключват“ или да получават замъгляване на мозъка около храна, като „Не знам какво се случи, някак си се събудих и пакетът с чипс беше празен“. Или: „Парализирам се, когато се опитвам да реша какво да правя. Просто е поразително”. Или „Предполагам, че просто нямам достатъчно воля и мотивация.

Колкото по-интензивна е травмата в живота на човек и/или колкото по-честа е била, толкова по-вероятно е той да има физически симптоми и/или неадаптивно поведение, мисли и вярвания.

Едно проучване проследява връзката на ИТМ във времето, свързвайки го с историята на травма. Колкото повече симптоми от типа на посттравматично стресово разстройство има човек, толкова по-вероятно е той да наддаде на тегло с течение на времето.

Друго проучване разглежда връзката между толерантността към упражнения и насилието в детска възраст. Изследователите установяват, че жените, които са били малтретирани, са по-склонни да избягват упражнения, тъй като по-високият пулс и усещането за напрежение предизвикват същите чувства на безпокойство и страх, които са изпитвали по-рано в живота си.

Травмата също може да ни промени към по-добро.

Като човешки същества ние можем да чувстваме около 50 различни неща наведнъж и те да са противоречиви. Ние сме толкова комплексни и имаме толкова голям капацитет за оцеляване, промяна и процъфтяване!

Можем да се чувстваме ужасно поради посттравматичен стрес, но все пак да израстваме. Човек може да загуби всичко, но след това за него да дойде момент, в който той решително и рязко или бавно и постепенно да съумее да направи промени, за да се изцели и да трансформира живота си.

Посттравматичният растеж се случва, когато се променяме и еволюираме по добри и здравословни начини в резултат на травма.

Често това включва намирането на смисъл в нашата болка. Например може не просто да открием пътя към по-добър живот за себе си, но и да използваме нашата травма и знанията и разбирането, до които тя ни е довела, за да помагаме на други със сходни проблеми или в сходно положение.

Помага да мислим за посттравматичния растеж като при кинцуги – вид японски подход към счупените керамични съдове. Художниците използват благородни метали, за да сглобят парчетата обратно, а реставрираната версия се счита за по-красива и по-желана от оригиналния артикул – особено защото процесът отнема доста време.

Ако съумеем да разпознаем, признаем, разберем и приемем травмата в себе си, може просто да сме в състояние да си помогнем да предприемем стъпки към „извършване на поправка“. Може да намерим смисъл в това, през което сте преминали. И да открием красотата на възстановяването. Да съградим една по-силна и по-устойчива личност, която е свързана с тялото си и с най-дълбоките си нужди и копнежи. Личност, която е способна да осинови вътрешното си дете и знае как най-добре да се грижи за него. Личност, която има далеч по-малко пречки пред придържането към здравословни навици и пред наслаждаването на по-пълноценен живот, изпълнен с радост, добра функционалност в ежедневието, усещане за свобода, присъствие в момента и пълнокръвни преживявания.

След като прочете тази статия, ако се разпозна в някои от описаните ситуации и искаш да започнеш да работиш по-фокусирано, върху разрушаване на деструктивните травматични модели можеш да задълбочиш своята работа, като прочетеш книгите, посочени по-долу. В тях са разгледани травмата, защитните механизми и деструктивни модели, които произтичат от нея, както и начини за справяне и техники за отработване и поставяне не тялото в безопасна среда, за да може да започне възстановяване са разгледани много подробно. В тези книги ще откриеш конкретни стъпки, които можеш да започнеш да прилагаш още сега.