Корените на перфекционизма

Къде се крият корените на перфекционизма? Къде точно по пътя сме заменили нашата увереност и смелост за одобрението и приемането ни от страна на другите? И защо? Отговорите на тези въпроси виж в статията ни днес.

Определянето на момичетата като приятни и послушни започва почти веднага след раждането им. Инстинктивно, независимо дали го осъзнаваме, или не, ние имаме определени очаквания към бебетата според това дали те са облечени в розово, или в синьо. Бебетата в розово са захарчета и сладкишчета, а бебетата в синьо са корави човечета.

Оказва се обаче, че правим предположения дори когато няма други издайнически признаци за пола на бебето. Едно проучване показва, че когато бебетата са облечени в неутрален цвят, възрастните са склонни да идентифицират онези, които изглеждат разстроени или ядосани, като момчета, а онези, които са мили и щастливи, като момичета.

Обучението започва още докато сме в бебешките си дрехи.

При момичетата стремежът да бъдат идеални се проявява, а смелостта се изпарява някъде около осемгодишна възраст – точно по времето, когато започва да се чува и вътрешният критичен глас. Знаете за какво говоря – онзи глупав глас в главата, който по всякакъв начин ви казва, че не се справяте толкова добре като другите,… че сте се провалили,… че трябва да се чувствате виновна или засрамена,… че сте се издънили тотално.

Стратегия за успех: Спри да се сравняваш с другите! Преоткрий себе си!

За тази стратегия имаме специална

Вдъхновяваща чаша с ефирни мандали и надпис “Не се сравнявай с другите, преоткрий себе си”.

Наблюдавай мандалите за лека медитация, сутрин, докато се наслаждаваш на любимата ти напитка. В нашия случай – ароматен чай.

Красива, елегантна и със златна дръжка за малка доза лукс, всеки ден.

Непреодолимата необходимост да се харесаме

Тази необходимост да се харесваме, поражда стратегията за идеалната дъщеря, идеалната приятелка, идеалната служителка, идеалната майка. И знам, че не само при мен е така. От момичета, които никога не отказват, се превръщаме в жени, които винаги се съгласяват, попадайки в безкраен цикъл непрекъснато да доказваме колко сме ценни за другите – и за себе си, – като сме безкористни, услужливи и любезни.

Не че има нещо лошо в това да се стремим да бъдем харесвани. Напротив, хубаво е. Но никак не е задължително! Особено когато правим опити да се харесваме на другите и пренебрегваме себе си. Знаеш за какво говоря. Това са онези моменти, в които цялото ти тяло крещи не, но се чуваш да изричаш да!

Разбира се, големи хора сме и знаем, че добрите отношения се градят на компромисите. Проблемът обаче се задълбочава тогава, когато количествените натрупвания водят до качествени изменения. Или с други думи, ако превърнем тази необходимост да се харесваме в маратон, се случва следното. Ако вложим прекалено много усилия в стремежа си да се харесаме на другите, се превръщаме в човек, който не харесва себе си.

Даваме пример на децата си

Най-лошото в случая лично за мен е, че даваме този пример и на децата си! Сега е важно да се запитаме: това ли искаме за тях? Или бихме предпочели да прекъснем порочния кръг и да им дадем по-конструктивен и по-работещ модел? Като родители ние носим огромна отговорност към децата си. И личният пример е най-показателен за това какво ще успеем да им предадем като норма и модел на подражание.

Чудесна илюстрация на това колко силен може да бъде импулсът да се харесаме на хората, дава един експеримент с лимонада. Да, с лимонада. В предаване по телевизия „Ей Би Си Нюз“ психологът Кембъл Лийпър от Калифорнийския университет дава на група момчета и момичета чаша ужасна на вкус лимонада (вместо захар в нея има сол) и ги пита дали им харесва. Момчетата веднага казват: „Бляк, вкусът е отвратителен!“. Всички момичета обаче учтиво отпиват, дори преглъщат течността. Едва когато изследователите питат момичетата защо не са им казали, че лимонадата има ужасен вкус, момичетата признават, че не са искали да накарат изследователите да се чувстват неудобно.

Необходимостта да се угоди на хората

Необходимостта да угаждаме често се проявява в начина, по който момичетата се мъчат да дадат „правилния“ отговор. Попитайте някое момиче за неговото мнение по дадена тема и то набързо ще започне да пресмята: дали да каже това, което учителят/родителят/приятелите/гаджето ѝ очакват да чуят, или да разкрие какво наистина мисли и вярва? Обикновено въпросът се свежда до това кое според нея ще ѝ осигури одобрение или обич.

И за да не ни разбереш погрешно, споделяме и малко примери от книгата на Решма Сауджани „Смела, а не перфектна“. Ето какво пише Решма:

Момичетата са много по-склонни от момчетата да казват „да“ на молбите дори когато наистина искат (и дори се нуждаят) да кажат „не“. Не забравяйте, че приспособимостта е закодирана в тяхната емоционална ДНК. Когато питам момичета как биха постъпили, ако някой приятел ги помоли да му направят услуга, която те не искат или нямат време да направят, почти всички казват, че така или иначе ще я направят. Защо? Хали, четиринайсетгодишна девойка с осеяно с лунички лице, многозначително свива рамене и обобщава: „Никоя не иска приятелите ѝ да я мислят за кучка. Никоя“.

Вътрешният натиск да казваме „да“

се засилва с възрастта. Както при Дина, която работи много часове като адвокат, но все пак по някакъв начин се чувства длъжна и от чувство за вина се съгласява да участва в родителския актив на класа на сина си. Толкова много от нас отделяме време, внимание, може би дори и пари, на хора или каузи, които не са ни приоритетни, защото не искаме да нараним чувствата на някого (най-вече защото не искаме другите да си мислят нещо лошо за нас).

Точно вчера един мъж ме пререди на опашката, докато си купувах сандвич. И въпреки че бях ядосана, не казах нито дума, защото не исках да бъда груба. А това дори не беше някой познат и вероятно никога повече няма да го видя. Чувствах се виновна, че се държах любезно само за да не го обидя. Вътрешно мислех точно обратното (здравей, солена лимонада!). Не правим ли всички така?

Резултатът от токсичното желание да се харесаме на всички тези хора

Резултатът е, че целият ти живот може бързо да се подчини на това какво мислят другите. И много малко да зависи от това, което ти искаш, от което имаш нужда или в което вярваш>Да не говорим за това, което заслужаваш. Привикнали сме се да правим компромиси и да се съобразяваме. За да бъдем харесвани. Проблемът е, че когато работиш толкова усилено, за да накараш всички да те харесват, много често се оказва, че в крайна сметка ти не харесваш себе си. Едва след като се научиш да бъдеш достатъчно смела, за да не се притесняваш дали ще угодиш на всички останали, и след като поставиш себе си на първо място (както и ще стане!), ти ще се превърнеш в пълноправен господар на собствения си живот.

За още нагледни примери как сами се обучаваме да подхранваме собствения си перфекционизъм, който не само не ни служи, но и ни пречи, прочети книгата на Решма Сауджани „Смела, а не перфектна“. Ето тук  можеш да изтеглиш безплатен откъс от нея. За финал споделяме още нещо важно от Решма:

Познавам много жени, които са изтощени. Ние инвестираме толкова много време и енергия, за да направим всичко в живота си идеално. Още като малки момичета биваме научени да се усмихваме красиво и да избягваме опасностите. Но проблемът е, че това не ни помага. Целият този перфекционизъм не ни прави по-щастливи и не допринася да вървим напред. Уморени сме, зациклили сме и толкова се страхуваме от провал, че не поемаме никакви рискове. Време е да променим това. Книгата „Смела, а не перфектна“ ни помага да осъзнаем как сме се озовали в това положение, за да можем да се измъкнем от него – да идентифицираме токсичните си мисловни процеси и след това да използваме тактически стратегии, за да се подготвим за един по-смел, по-дързък и по-добър живот.

Решма, основател и главен изпълнителен директор на организацията с нестопанска цел Girls Who Code и автор на книгата „Смела, а не перфектна“