За красотата, смисъла и удовлетворението

И още по темата за младостта, остаряването, красотата, смисъла и удовлетворението. Публикуваме тази статия, като един плавен, но много смислен и съществен преход между две книги, които издаваме това лято. Двете книги са ключово важни за всяка жена. Идеята за издаването им дойде по различни пътища. Представи си изненадата ни, когато разбрахме, че са на майка и дъщеря. Да, става въпрос за книгата на Кристиан Нортроп “Богините никога не остаряват“ и книгата на нейната дъщеря Кейт Нортроп „Прави по-малко. Революционен подход към управлението на времето за амбициозни жени“.

Имаме толкова много да споделим за важните теми от новата книга. За това как можем и действително ли можем да правим по-малко, но да бъдем и да имаме повече? Нямаме търпение. Следи следващите ни публикации, за да не пропуснеш. Темите са доста екзистенциални и замислящи. И идват точно в началото на лятото, за да ни помогнат да се научим да правим по-малко, но да бъдем повече.

А до тогава публикуваме едно изследване, за което говори и Кейт Нортроп, което ни води точно в екзистенциализма, с посланието да се научим да бъдем повече, за да съжаляваме по-малко.

За какво съжаляват  хората на смъртно легло

Брони Уеър провежда серия задълбочени разговори с умиращи хора в качеството ѝ на полагаща палиативни грижи. В обобщение, тя разкрива, че повечето хора не съжаляват, че не са били по-успешни, когато са на смъртното си легло. Те не съжаляват, че не са постигнали повече.

Всъщност първите пет неща, за които съжаляват, са:

• Иска им се да са имали смелостта да живеят живот, бидейки по-верни на себе си, а не живота, който другите очакват от тях.
• Иска им се да не са работили толкова много.
• Иска им се да са имали смелостта да изразяват чувствата си.
• Иска им се да са поддържали връзка с приятелите си.
• Иска им се да са си позволили да бъдат по-щастливи.

Ние сме възпитани да вярваме, че най-важното е:

• Да живеем според очакванията на нашите родители, нашите общности и нашето общество.
• Да работим наистина усилено и колкото е възможно повече.
• Да не сме толкова емоционални.
• Да бързаме и да гоним преднина.
• Да се стремим към постижения и да вярваме, че те ще ни направят щастливи (въпреки че колкото повече и повече постижения трупаме, толкова повече и повече знаем, че това просто не е вярно независимо от факта, че продължаваме да го правим).

И все пак най-големите съжаления на умиращите са пълна противоположност на основните вярвания, с които повечето от нас са израснали, вероятно не експлицитно, но със сигурност те са просмукани в нашата образователна система, организирания спорт и почти всяка индустрия, за която знам.

Но ето какво: от другата страна на това е един от любимите ми цитати, приписван на Алберт Айнщайн: „Нищо не се случва, докато нещо не се задвижи“.

И това е толкова вярно. Ако не работим върху нещо, наистина ставаме отпуснати и дори може би депресирани. И често сме неудовлетворени, нервни и намусени, защото забравяме, че щастието идва от процеса на прогрес и растеж, а не от резултата от прогреса и растежа.[WU1]

Наскоро научих за образователна практика по метода на Монтесори, в която дете, което рисува картина или създава нещо друго осезаемо, не бива поздравявано за това колко чудесен е резултатът. Вместо това го разпитват за процеса: Какви цветове използва, за да създадеш своята картина? Какво е чувството да държиш четката? За какво си мислеше, докато рисуваше? Какво е усещането да нарисуваш тази картина?

Какви бихме били като възрастни, ако всички наши родители, учители и възпитатели, вместо да ни дават златна звезда или медал за отличен резултат или да ни насърчават да бъдем първи или да нарисуваме най-реалистичния натюрморт, ни бяха питали какво е да сме в процеса на изучаване на правописа на думите или да участваме в състезание, или да поставяме молива си на хартия, докато гледаме красива цветна композиция?

Не бихме били толкова объркани относно това, което има значение.

Не е твърде късно. Докато сме живи и дишаме, никога не е късно. Макар най-доброто време за започване да е било вчера, второто най-добро време винаги е днес. (Всъщност аз вярвам в прераждането, така че даже не мисля, че дори след като умрем, е твърде късно. Почти съм сигурна, че винаги имаме още един шанс, така че можем просто да се отпуснем.)

И така, тук се чудим кои сме, ако стойността ни не се основава единствено на нашите постижения. И като жени, ние се пробуждаме за идеята, че има някаква неизползвана мъдрост в естеството на нашето тяло, която всъщност може да ни помогне да имаме повече, като правим по-малко.