„Какво има, мамо?“, пита дъщерята на Мел, когато усеща как ръката на майка ѝ се напряга в нейната. Малкото момиченце чувства, че нещо не е наред.„Всичко е наред, скъпа“, отговаря Мел, опитвайки се да звучи непринудено. „Нека просто пресечем улицата.“ Това, което тя не казва на четиригодишната си дъщеря, е, че отчаяно иска да избегне кучето, което е забелязала по-надолу по тротоара.
Откакто била преследвана от голямо куче, излязло от двора си, Мел се страхува, че кучетата ще я нападнат. Въпреки че не е пострадала, тя е сигурна, че е щяло да стане така, ако собственикът не е извикал кучето си. Сега, когато види куче, сърцето ѝ се разтуптява, тя се изпотява и го избягва, ако е възможно.
Първо, Мел вярва, че кучетата са изключително опасни. Като се има предвид това вярване, не е чудно, че тя изпитва страх, когато види куче. Тя преживява следното:
Вижда куче. -> Чувства страх.
С нашето разбиране за когнитивно-поведенческата терапия (КПТ) можем да добавим намесващата се мисъл:
Вижда куче. -> „Кучетата са опасни.“ -> Чувства страх.
Второ, тя избягва кучетата. Като ги избягва, Мел получава известно облекчение от страха си. В известен смисъл нейното избягване работи, поне в краткосрочен план. За съжаление, това увеличава вероятността да бяга от кучета в бъдеще.
Избягвайки кучета, Мел така и не успява да научи какво всъщност би се случило, ако се доближи до някое. Следователно избягващото ѝ поведение засилва убеждението ѝ, че кучетата са опасни.
За да завърши цикъла, нейният страх влияе на поведението ѝ, принуждавайки я да избягва кучетата. Страхът, който изпитва, също засилва убеждението ѝ, че кучетата са опасни („Защо иначе ще се страхувам толкова от тях?“).
Когато Мел дойде при мен за лечение на нейния страх от кучета, тя беше зациклила в порочния кръг от мисли, поведение и емоции, изобразени на диаграмата, която видяхме преди:
С помощта на своя терапевт Мел идентифицира вярванията си за кучетата и разбра на какво се основават те. Мел вярваше, че е много вероятно кучетата да я нападнат – тя оцени вероятността на 25%. Нейният терапевт я насърчи да помисли за всички пъти, когато е била близо до куче, и колко пъти тя или някой друг е бил нападнат. Мел осъзна, че от хилядите срещи с кучета, един единствен път е била преследвана.
„Но все пак – каза тя – веднъж е достатъчно.“ След това Мел и терапевтът ѝ проучиха какво се е случило, когато е била преследвана. Кучето може просто да е искало да си играе с нея – поне това ѝ беше обяснил собственикът му извинително. Но Мел все пак беше останала с чувството: „Ами ако…?“.
Важно е да се отбележи, че просто промяната на мислите ѝ не я отърва от нейния силен страх. Чувстваше се малко по-малко ужасена, когато наоколо имаше кучета. (Може да сте в състояние да се свържете с това преживяване – например повечето хора, които имат фобия от летене със самолет, знаят, че това е най-безопасният начин за пътуване.) Но сега тя беше на място, където беше готова да се изправи срещу страха си, като се има предвид, както изглежда, ниския риск.
След това Мел и нейният терапевт направиха списък с начини, по които тя може да практикува да бъде в близост до кучета, докато отново се почувства комфортно – процес, наречен експозиция. Те измислиха сравнително лесни начини – да остане на тротоара, когато от другата страна на улицата минава куче, – и такива, които биха били по-предизвикателни. На върха на нейната йерархия беше галенето на голямо „страшно“ куче, като немска овчарка или ротвайлер, ако приемем, че собственикът дава разрешение.
Първите няколко упражнения минаха добре и Мел бързо се почувства комфортно в близост до кучета. Както Една Фоа и други психолози обсъждат, прякото преживяване на Мел да не бъде нападната от кучета, имаше мощен ефект върху нейното убеждение, че кучетата са опасни. Тъй като се страхуваше по-малко, за нея стана по-лесно да направи по-трудните експозиции. Сега нейните мисли, поведение и чувства работеха в синхрон с нея, а не срещу нея.
До края на лечението Мел не можеше да повярва какъв напредък е постигнала само за няколко сесии. Чувстваше се горда от себе си заради това, че се е изправила лице в лице със страховете си. Тя дори изненада терапевта си, като си взе малко кученце. Докато беше около кучета по време на терапията, Мел осъзна, че ги обича. Тя продължава да е подходящо предпазлива с кучета, които не познава, но вече не се страхува от тях и не ги избягва.
